Как стана така

Отдавна се каня да започна този мой блог. Мисля, че сега е крайно време.

Винаги съм била добронамерена докато не ме измамят. Обичах да се влюбвам. Сега осъзнавам, че любовта ми никога не е била споделена от хора, които не са ми роднини. А може би някой ме е обичал, но не си го е признал (ето пак се обажда оптимизмът ми). Аз съм идеалният пример как вярата в доброто може да ти изиграе много лоша шега. Или както си мисля често, да ти провали живота.
Та бях на 20 г. и се влюбих в един (от малкото налични). Сега разбирам колко безотговорно и малоумно е постъпил като ме убеждаваше, че е сигурен в себе и и аз няма от какво да се притеснявам.. Днес 10 години по-късно се убеждавам, че освен проблеми с алкохола, той има и други психически проблеми. Може би двете вървят ръка за ръка, не знам.
Изкарах ужасна бременност. Не само физически ми беше зле и не бях готова за новото изпитание. Живеех в дома на този, от когото забременях, но за съжаление с майка му и баба му. Обещанията за сватба през април не се сбъднаха, а аз бях вече бременна в 4-5 месец. По това време моите връстници един по един разперваха крила и отлитаха напред, назад. При мен настъпи денят на тежкото раждане. Тогава направих голямата грешка да оставя в удостоверението за раждане да се впишат имената на "бащата" на детето. Поради тази причина сега не мога да издам задграничен паспорт на детето. Но кой да мисли тогава, че ще стане така. Аз съм оптимист и вярвам в доброто бъдеще..
Един месец след като детето се роди, бяхме изоставени само двамата. Аз и бебето.
Това, което днес най-много ми тежи е, че обществото, в което живеем също както и бащата не се интересува нито от детето, нито от мен. Разбирам, че всеки гледа себе си и проблемите са го налегнали, но нали все пак живеем заедно.